Едножично предаване на енергия - измислица или реалност?

През 1892 г. в Лондон и година по-късно във Филаделфия, известен изобретател, сърбин по националност, Никола Тесла демонстрира предаването на електричество през един проводник.

Как направи това остава загадка. Някои от неговите записи все още не са дешифрирани, друга част е изгоряла.

Сензационализмът на експериментите на Тесла е очевиден за всеки електротехник: в края на краищата, за да премине токът по проводниците, те трябва да са затворен контур. И тогава изведнъж - една незаземена жица!

Но, мисля, че съвременните електротехници ще трябва да бъдат още по-изненадани, когато разберат, че у нас работи човек, който също намери начин да прехвърли електричество през един отворен проводник. Инженер Станислав Авраменко се занимава с това от 15 години.

Как е феноменално явление, което не се вписва в рамките на общоприетите идеи? Фигурата показва една от схемите на Авраменко.

Състои се от трансформатор Т, електропровод (жица) L, два бордови диода D, кондензатор C и искрата R.

Трансформаторът има редица функции, които засега (за да се поддържа приоритет) няма да бъдат разкрити. Нека само да кажем, че той е подобен на Резонансен трансформатор на Tesla, при която първичната намотка се захранва с напрежение с честота, равна на резонансната честота на вторичната намотка.

Свързваме входните (на фигурата - по-ниски) клеми на трансформатора към източник на променливо напрежение. Тъй като другите два негови изхода не са затворени един към друг (точка 1 просто виси във въздуха), изглежда, че токът не трябва да се наблюдава в тях.

В искрата на искрата обаче възниква искра - става разпадане на въздуха чрез електрически заряди!

Той може да бъде непрекъснат или прекъснат, повтарящ се на интервали в зависимост от капацитета на кондензатора, величината и честотата на напрежението, приложено към трансформатора.

Оказва се, че определен брой заряди периодично се натрупват от противоположните страни на арестатора. Но те могат да пристигнат там, очевидно, само от точка 3 чрез диоди, изправящи променливия ток, съществуващ в линия L.

По този начин постоянен ток, пулсиращ по ток на величината, циркулира в щепсела Avramenko (част от веригата вдясно от точка 3).

V волтметър, свързан към искрата на пропастта с честота около 3 kHz и напрежение 60 V на входа на трансформатора, показва 10 до 20 kV преди разрушаването. Един амперметър, инсталиран вместо него, записва ток от десетки микроампери.

 

На това „чудеса“ с вилицата на Авраменко не свършват дотук. При съпротивления R1 = 2–5 MΩ и R2 = 2–100 MΩ (фиг. 2) се наблюдават странности при определяне на мощността, освободена при последната.

Чрез измерване (според обичайната практика) тока с магнитоелектричен амперметър А и напрежението с електростатичен волтметър V, умножавайки получените стойности, получаваме мощност, много по-малка от тази, определена с точния калориметричен метод от отделянето на топлина върху съпротивлението R2. Междувременно, според всички съществуващи правила, те трябва да съвпадат. Тук все още няма обяснение.

Усложнявайки веригата, експериментаторите предаваха мощност равна на 1,3 kW по линия А. Това беше потвърдено от три ярко изгарящи крушки, чиято обща мощност беше само наречената стойност.

Експериментът е проведен на 5 юли 1990 г. в една от лабораториите на Московския енергетичен институт. Източникът на енергия е машинен генератор с честота 8 kHz. Дължината на жицата L беше 2,75 м. Интересно е, че не беше мед или алуминий, които обикновено се използват за предаване на електричество (съпротивлението им е сравнително малко), а волфрам! И освен това, с диаметър 15 микрона! Тоест електрическото съпротивление на такъв проводник беше много по-високо от съпротивлението на обикновените проводници със същата дължина.

На теория трябва да има големи загуби на електроенергия, а жицата трябва да стане гореща и да излъчва топлина. Но това не беше, макар че е трудно да се обясни защо, волфрамът остана студен.

Високи служители с академични степени, убедени в реалността на преживяването, просто бяха зашеметени (въпреки това помолиха имената им да не се наричат ​​за всеки случай).

И най-представителната делегация се запозна с експериментите на Авраменко през лятото на 1989 година.

В него бяха включени заместник-министърът на Министерството на енергетиката, началници на командири и други отговорни научни и административни работници.

Тъй като никой не можеше да даде разбираемо теоретично обяснение на последиците от Авраменко, делегацията се ограничи да му пожелае по-нататъшен успех и прилично се пенсионира. Между другото, относно интереса на държавните органи към техническите иновации: Авраменко подаде първото заявление за изобретение през януари 1978 г., но все още не е получил сертификат за авторско право.

Но с внимателен поглед към експериментите на Авраменко става ясно, че това не са само експериментални играчки. Спомнете си колко мощност се предава през волфрамовия проводник и тя не се нагрява! Тоест линията като че ли няма съпротива. И така, каква беше тя - „свръхпроводник“ при стайна температура? Няма какво повече да коментираме - за практическо значение.

Разбира се има теоретични предположения, които обясняват резултатите от експериментите. Без да навлизаме в подробности, казваме, че ефектът може да бъде свързан с токове на пристрастия и резонансни явления - съвпадението на честотата на напрежението на източника на захранване и естествените вибрационни честоти на атомните решетки на проводника.

Между другото, Фарадей пише за мигновени токове в една линия през 30-те години на миналия век, а според оправданата от Максуел електродинамика токът на поляризация не води до генериране на топлина на Джоул върху проводника - тоест проводникът не му се съпротивлява.

Времето ще дойде - ще се създаде строга теория, но засега инженер Авраменко успешно тества предаването на електричество през един проводник на 160 метра ...

Николай ЗАЕВ